Мъжка сълза

Като есенен лист
се отрони сълза
погалила твоята скула,
само нощта я видя,
замълча си
мъжкият стон недочула!
Скри я нежно
в своята пазва-
малка перличка бяла,
сбрала мигове
недоизказани-
от болка почти побеляла.
Мъжката гордост
в нея се сгуши
с мъка побрана едва,
луната и тя се скри
омърлушена...
зад облак
наднича едва.
Последни илюзии
някъде чезнат
пребродили цветна дъга,
въздишка отронена
сякаш във бездна...
а от сълзата-
бледа следа.

Валентина Костова